Илина Николова даде специално интервю пред „Актуален глас”, след като беше уволнена от поста си на директор на СУ „Проф. д-р Асен Златаров”.
Г-жо Николова, как се стигна до уволнението Ви?
– Дълга история. Краят беше ясен още от самото начало. Както в приказките – започваш да четеш и знаеш какъв ще е краят. Както казва моята внучка: „И заживели щастливо“. В съвременните приказки обаче краят не винаги е щастлив. Всеки в този град знае за какво става въпрос.
Тъжна или щастлива? С какви чувства си тръгнахте от училището?
– Определено не съм щастлива. Не съм и тъжна, бясна съм. Тук не става въпрос за самото уволнение като акт, а за несправедливостта, подлостта, лицемерието и лъжата. Всичко друго ще приема, но не и това.
25 години бяхте начело на годечката гимназия. Каква е вашата равносметка? Какво Ви даде и какво Ви взе директорският пост?
– Едно уточнение – през август стават 26 години начело на институцията. Дали съм се справила – това хората ще кажат. Факт е, че моите ученици са успели хора. Факт е, че направихме училището привлекателно и модерно. Когато човек върши нещо с желание, когато ходи на работа с желание, когато се чувства удовлетворен, изобщо не си задава въпроса струва ли си. За мен си струва. Струваше си всеки миг в училище, заради усмивката на учениците, заради колегите ми, заради доволните родители. Нищо не ми е взело училището, даде ми обич.
Звъннаха ли Ви колегите, когато разбраха, че сте уволнена?
– Да, всички. Те са страхотни приятели. И колкото и някой да се опитваше да всява смут и раздор, успяхме да съхраним приятелството, което не е от вчера.
Какво Ви предстои оттук нататък?
– Не харесвам израза „Животът продължава“, винаги много съм се дразнила, когато някой го използва. Звучи ми примиренчески. Аз не съм от хората, които се примиряват и свеждат глава. Моят израз е „Борбата продължава“. Моите приятели казват, че съм патологичен случай, трябва да ми е трудно. Ако човек избира почистена пътека да стигне до някъде, аз тръгвам по обраслата, защото трябва да ми е трудно. Не че го искам, така съм устроена. Искала съм винаги да докажа, че няма невъзможни неща, когато много желаеш нещо, то ще стане. Та на въпроса какво ми предстои – тръгвам по обрасла с бурени пътека и съм убедена на 120%, че ще стигна до целта си. В едно интервю казах, че съм като тополата, която се извива под напора на вятъра и пак се изправя, жилава родопчанка съм. Устоях на толкова бури, че един лек ветрец надали ще ме повали.
Какво искате да кажете на хората?
– На хората ще кажа само едно – благодаря! Те знаят защо.
Какъв трябва да е наследникът, който ще седне на стола Ви?
– Човекът, който ще ме замести, трябва да е наясно, че ще работи не 8 часа, а 15, дори и повече. Трябва да гори за училището.