Бедствията са времето, когато трябва да бъдем единни и заедно.
Най-малкото, което можем да направим в един такъв момент, е да помагаме, поне с разбиране.
За огромно съжаление ние отдавна не умеем да бъдем съпричастни. И това е потенциалното бедствие на нашето съвремие.
Пред природата всички сме равни и отговорността е във всеки един от нас.
Фейсбук непрокопсаници и обикновени мрънкачи, които хич не са цвете за мирисане, задоволиха болното си его, окъпвайки с фекална лексика онези, които все са им виновни.
Махленските нападки, яростните обвинения и склонността да виждаме под вола теле не водят до нищо градивно и добро.
Напротив – повличат всичко като стихийно бедствие. Издават ниска култура и откровен примитивизъм. Примитивизъм, който ни докара дотук. Който ще ни затрие от лицето на земята.
Тези прояви са виден белег на кръчмарското простолюдие, което често морализаторства във Фейсбук с коментари, в повечето случаи с повече от две правописни грешки.
И докато пишман критиците размишляват как и защо, онези – виновните, запретнаха ръкави и отидоха при хората от наводнените села. Всъщност бяха на бойна нога от нощта, надянаха ботушите и се втурнаха да отводняват залетите имоти. Но на кого му пука?!
Обикновено лелите и чичковците, страдащи от тежки комплекси, са слепи за много от собствените си (БЕЗ)действия.
По-важно е да се дава акъл дори когато липсва такъв, да се снима и алармира вместо да се върши смислена работа и заедно да преминем и през това изпитание.
Но с времето човек проумява законите на битието. Именно в такива тежки дни ние се обръщаме към литературата, която ни дава едни от най-мъдрите уроци.
В контекста на вчерашните проливни дъждове усещаме болката от Яворовата поема „Градушка“, където отново за съжаление злото обединява хората.
И всички емнали се боси,
с лица мъртвешки посивели,
отиват: вечно зло ги носи
към ниви глухо опустели.
Че там жетварка бясна хала
просо, пшеница, ръж, ечмени –
безредно, зрели и зелени,
и цвят-надежди е пожнала…
И все пак в нашето съзнание остава надеждата, че след облаците и дъжда, ще изгрее слънце и в душите ни.
Методи ТОДОРОВ