Помните ли ги? Кристина и Константин Вампила - онзи авангарден дует, който в края на 90-те и началото на новия век разтърси българската сцена, промени модата, освободи нощния живот и остави в гардеробите ни трайно петно от драматичен гланц и черна дантела. Бяха на върха на светския Олимп, организираха най-смелите купони, където естетика и ерес, червило и кръв, токове и истини се срещаха в един и същи кадър.
Но… времето е капризна муза. И изведнъж, те изчезнаха. Сякаш ги погълна друго измерение. През последните 10 години Кристина и Константин изчезнаха без следа. Никой не знае къде са - сякаш светът ги е забравил.
Днес те живеят далеч от София, в свят, който е едновременно красив, мистичен и неподвластен на времето. Там сенките и светлината танцуват заедно, а творчеството им продължава да кипи извън любопитните очи на обществото.
Кристина и Константин не остаряха. Те се трансформираха.
Двамата живеят и творят заедно вече 36 години. През това време
изградиха митология около себе си и превърнаха модата във философия. Кристина и Константин са пионерите на клубната и авангардна визия в България, създатели на сценични и концертни костюми за Азис, Глория, Есил Дюран, Десислава, Ирина Флорин, Каризма, Нели Рангелова, Йоана, Ан Джи, Елица и Стоян – и още десетки звезди, които са оставили своя отпечатък в поп-културата, който се помни, но не се повтаря.
След повече от едно десетилетие тишина дуетът се появява отново - в ексклузивно интервю само пред "Актуален глас".
Здравейте. Преди 10 години вие бяхте едни от най-провокативните публични фигури. Днес много хора избягват сцената. Вие защо избрахте да се отдръпнете и умишлено ли беше?
Кристина: Отдръпнах се, защото сцената се превърна в пазар на егото, а не в дом на духа. Не бягах от света, а от шума, който го задушава. Избрах тишината на планината пред аплодисментите на празните очи. Там намерих истинската си публика - вятъра, дърветата, собствената си съвест. Суетата уморява, но смирението възражда, затова се върнах към природата, не към хората.
Константин: 25 години - от 1990 до 2015 година, денонощна ангажираност с изработка на костюми за шоубизнеса, почти всяка нощ участия и програми по всички нощни клубове в София и страната, над 200 музикални клипа, в които артистите бяха облечени изцяло от нас, два написани и публикувани романа, както и цял куп непубликувани, крити старателно от мене творби, стотици интервюта и хиляди изгубени приятели, бяха само малка част от причините, мотивиращи ме да погледна назад, загърбеното семейство, уединението, времето за любов и независимото от публиката и конюнктурата творчество. Това бяха ужасно много години изцяло в услуга на обществото - наемодатели, помощници, собственици на нощни клубове, Академията за мода, вестниците и списанията, звездите и призраците на всички взети заедно. Днес сцената не е толкова зависима, както през онези години, а и с напредването на изкуствения интелект най-после бързо можеш да асимилираш грешките си и да избереш наистина достойна среда за развитието си… Създавам истории в книгите си и ежедневието, надалече от царството на шарлатаните и профаните.
Къде живеете днес - физически и ментално? В България, в Европа, или в собствената си реалност?
Кристина: Никъде и навсякъде. Мястото е прах, движението е Вечност. Аз се храня от сенки и светлина, от ритуали и безмълвие. Домът ми е там, където духът танцува - в кръга на мистиката, в пламъка на магията.
Константин: Животът в София дълго ограбваше и изтезаваше паганския ми дух - невъзможността за близост и единение с природата ме хвърляше задълго в безумни урбанистични пропасти и корабокрушения в имагинерни острови: резултат, на което е и последният ми роман, който след десет изпълнени с трансформации години, най-после е завършен, за да поеме по собствения си мистичен, романтичен и необременен от условностите на другите път. Избирам си локации, където животът ми ще е по-близо до дивата природа, както и до историята на най-красивите градове и села в Европа - все места, свързани с любимите ми книги, филми, режисьори, поети, художници и персони, които обичам и с които искам да споделям все повече от красотата на изкуството, историята и Земята.
Какво ви даде и какво ви отне животът извън прожекторите?
Кристина: За кариерата под прожекторите - онзи скъп цирк, в който аплодисментите гъделичкат егото, докато бавно разяждат душата. Тя ми даде всичко, което хората жадуват: внимание, фалшива любов, илюзия за безсмъртие в пиксели и заглавия. Научи ме да се усмихвам, когато ми се крещи, и да благодаря, когато ме разпъват. Подаръкът ѝ беше блясък - с кратък срок на годност. А какво ми взе? Почти всичко, което не може да се снима. Съня.Тишината. Доверието. Онзи малък свят, в който можеш да бъдеш просто човек, а не бренд. Под прожекторите разбираш, че светлината не топли - тя изгаря. След 20 години остават само белези с форма на усмивка и шепа спомени, които вече не си сигурен дали са били твои. Но да, имам поне едно утешение - в този спектакъл на суетата аз поне научих как се сваля маската с достойнство.
Константин: Прожекторите са навсякъде и всички ние сме проекции от прожекциите на боговете и демоните, които нямат край… Винаги съм обожавал осветлението
във филмите на италианските неореалисти, както и на неоготици като Дейвид Линч, Гилермо Дел Торо и Тим Бъртън… Никога не съм бил фен на "осветителите" в България… Фотографите, дори и най-известните в държавата, винаги са били навиквани от мене: почти на всички, дори и на университетски преподаватели, съм връщал с неудовлетворение произведенията им, свързвани с естетиката, която съм изповядвал… За щастие с новите технологии вече никой няма нужда от тях. Мечтая да се роди осветител, които да може да отрази мрачните ми, забулени в мъглите на окултизма и магията литературни герои… В България има вопиюща нужда от талантливи осветители на Мрака, не на Светлината.
Имало ли е момент, в който сте искали да изтриете публичния си образ и да започнете от нула - под друго име, в друга страна, друг пол?
Кристина: Името ми… с удоволствие бих го изтрила .Обществото вече го е опетнило със своите аплодисменти и присъди. Аз просто вървя в сенките, между Светлината и Мрака, където всеки поглед е излишен, а всяка дума - празна. Тук живея без имена, без очаквания, без обвързаност.Тук аз съм едновременно присъствие и призрак и всяка ваша преценка е само ехо, което не достига до мен.
Константин: Винаги съм живял в много образи, под много различни имена, но винаги като мъж… Обожавам женските образи и затова ги оставям да се вихрят около мен и в книгите ми… Имам удоволствието да създавам истории и съдби чрез словото, което ме оставя без дъх и без време за подмяна… Никога не изтривам нищо - правя път и на най-черните плужеци и бръмбари, защото знам, че някой има неистова нужда да насели вътрешността на главата си с тях.
Смятате ли, че в днешно време в България може да се прави провокативно, дълбоко и свободно изкуство или то е заменено от комерсиален шум?
Кристина: Обществото е обсебено от това да лепи етикети. В друга страна, с друго име, с друг пол? Защо ли - накрая пак ще кажат, че не съм достатъчно това или прекалено онова. Обществото е истинският илюзионист - то изгражда идоли, за да ги разрушава после с аплодисменти. Аз съм просто отражение в криво огледало. Ако някой ден реша да се преродя, вината няма да е моя - вината винаги е на обществото.
Константин: Създаването именно на такова изкуство - провокативно, дълбоко и свободно, е не просто приоритет, а моя вътрешна мисия, един вид акт на духовно самоспасяване. То вече не е заразено от комерсиалността и безвкусицата, не е осакатено от пазарните митове и административните демони на културния псевдоелит. Като естет и дизайнер с чиста съвест мога да заявя: повечето от онези, които претендират за значимост в българското изкуство, изглеждат естетически и духовно опустошени - едно безвъзвратно грозно множество, което с последните си сили се опитва да продава баналността си като авангард. Средата, в която клокочат, е долнопробна, лепкава и мътна - един инфернален аквариум, в който рибите отдавна са забравили морето. Бил съм в техните домове, галерии и самозвани "параклиси" на културата - повечето приличат на зле осветени будки за евтини амулети и кулинарна посредственост: смес от китайски стъкълца, казанлъшки понички и мирис на препечени наденици. Там, където духът трябва да се възвисява, властва прахът на имитацията и претенцията без съдържание. Ала именно това ,,грозно блато" е доказателството, че красотата все още живее, защото тя винаги се ражда ,,в противопоставяне". Изкуството, което не дразни, не възвисява и не руши илюзиите, е само поредният проект на някое институционално НПО за "творческо приобщаване" на мъртвите души. Истинското изкуство, напротив, е бунт - не срещу системата, а срещу обезобразеното й лице. Грозното е най-вярното огледало на красивото - без него то не би осъзнало сиянието си, нито мрака, който го оправдава.
Смятате ли, че българското общество е по-толерантно днес, отколкото преди 10 години? Или просто се е научило да мълчи?
Кристина: Истинската провокация вече не е да шокираш, а да оцелееш между рекламите, лайковете и кликванията. И все пак, там, в сенките на улиците, в мрака на малките сцени, някои още шепнат магия - макар че почти никой не чува… Както казва Оскар Уайлд: "Мълчанието е най-добрият отговор на глупостта." Тук всички толерантно се усмихват, докато вътрешно си търсят врага. Иронията е, че маската на търпимост е по-тъмна от открития конфликт. Обществото е артист - майстор на прикрития, където истината умира под тежестта насобственото му спокойствие.
Константин: Тези, които имат нужда от толерантност и онези, от които се очаква да я отдават, както преди, така и сега са марионетки в един и същи провинциален театър на Европа… Единствено по-лесното и вече направо безпрепятствено преминаване на границите на държавите и възможността за живот и работа в различни от българското общество страни създават илюзията за интегрираност и участие в нещо по-голямо и по-толерантно от кретането между крепостните стени на махленството… Масовото забогатяване на голяма част от малцинствата в България е единственият положителен феномен на псевдоевропейската ни интеграция, който е особено интересен и всеобщо показателен за голямото европейско общество с криминалната си природа и устойчивост. Никой никога не е мълчал в България… За съжаление, последните истински критици се преселиха в Отвъдното преди доста повече от десет години, оставящи културните си боксониери в наследство на комици, палячовци, уфо- кулинари и астро-гардеробиери…
Къде стои днешният артист - на улицата, в социалните мрежи или в изолация?
Кристина: Днешният артист е призрак - мрежата го поглъща, улицата го забравя, изолацията го храни. Всичко друго е театър за слепи и глухи. Творецът стои навсякъде и никъде – в социалната мрежа, където лайковете убиват всяка искра, на улицата, където аплодисментите са шум без съдържание; и в изолация, където истинската му същност се гърчи в мрак, далеч от света, който така ревностно го поглъща, за да го изхвърли след минута внимание.
Константин: Навсякъде в творчеството си, в реалния и в астралния си живот съм провокирал, лансирал и надграждал идеите на Трнаформизма, осъзнатата, търсена и изследвана промяна, бягството като аксиома и отхвърлянето на всички форми на тривиалността и уседналостта… Дори в началото на дизайнерските ни експерименти и постижения с Кристина никога не се спирахме в някое магазинче или шивашко цехче - бяхме със студентите от Натфиз, в ателиетата на художници, всяка нощ в различни клубове, в палатите на аристократи, в "Спартакус", в офисите и студиата на филмови и музикални компании и навсякъде бяхме артистите, от чието творчество другите се възползваха много повече отколкото самите ние от него… Сега ареалът ни не е с по-малко креативен заряд, само където е децентрализиран и много по - пълнокръвен… Много по-трансформистко е да не даваш постоянно обяснения за ходовете и достиженията си, които те правят истински непостижимо различен…
Често сте били определяни като "ексцентрични", "вампири", "провокатори" - приемате ли тези етикети, или те са повърхностна интерпретация?
Кристина: Какво забавно опростяване! Кратко, лесно за поглъщане от онези, които се страхуват от сенките. Истината е по-мрачна - ние сме сенките, които те следят от ръба на светлината, същността, която не можеш да класифицираш, и страстта, която ги кара да треперят зад маските си. Вампири, провокатори, ексцентрични артисти… каква мъглява утеха за глупците, които не могат да понасят мрак.
Етикетите, които обществото използва, разбира се, винаги са повърхностни… Подмяната им съвсем не е невъзможна и по правило е манипулативна… В творчеството си винаги сме били от Тъмната страна на Луната - наблюдатели, интерпретатори, художници на Тайното, Сакралното и Неразбираното… Винаги сме били главни действащи лица в историите на света, пред който почти всеки предпочита да затвори очи и с писъци или фалшив кикот да се втурне презглава назад и надалече от него. Би било добре за културата в България да има повече творци с етикети като нашите… За съжаление, след толкова много години май ние си оставаме единствените, които не са се разготвили модни манджички, не са си пришили върху лицето маска на Майкъл Джексън и продължаваме да търсим единение чрез изкуството с Мрака.
Какво мислите за днешния инфлуенсър?
Кристина: Днешните инфлуенсъри? Позьори, гротески, марионетки, които пляскат със самочувствие и комплекси едновременно. Те продават егото си на килограм и наричат това "влияние". Всичко е перука, филтър и театър - иронията е, че вярват, че някой всъщност ги гледа. Обикновено ексхибиционисти по призвание, носещи пълен актив от комплекси, които обгръщат като черен воал. Те продават себе си като стока, но всъщност са само ЕГОистични, танцуващи циркови клоуни и чудовища пред екрана, вкопчени в аплодисментите на тълпата, която така или иначе не вижда нищо истинско.
Константин: За творци като нас, запознати до най-малки подробности с историята на костюма, грима и прическата, с пълната филмография на стотици кинорежисьори, с творчеството на безброй велики фотографи и кинооператори, с хиляди литературни творби, и били за дълго в почти всички важни музеи за изкуство в света, продуктите на инфлуенсърите могат да будят само съжаление и покруса. Това, да не се интересуваш и да не изследваш нищо от създаденото преди тебе, е катастрофално пошло и скучно. Светът на лайковете е гробище за Истината и нейното Изкуство.
Смятате ли, че кризата на съвременната култура е по-дълбока от икономическата?
Кристина: Кризата в културата е по-дълбока от всяка икономическа депресия. Парите могат да се печатат, банките могат да фалират, но когато идеалите и смисълът умират и артистите се превръщат в самозадоволяващи се, манипулирани от обществото консуматори, няма Спасение. Декандентството не се измерва в левове - то се вижда в усмивките на тълпата, която ръкопляска на празните концепции и аплодира собствената си посредственост. Иронията? Всички искат култура, но никой не иска да плати цената - освен ако тя не е просто поредният лайк.
Константин: Без съмнение - културната криза е бездънна пукнатина в съзнанието на човека, докато икономическата е само нейното отражение в материята. Душата на света гладува не за хляб, а за смисъл, за метафора, за въздишка, която да превърне цифрите обратно в молитви. Всяка изгубена дума е като изгаснала звезда в нощта на човечеството. Ние живеем в епоха, в която технологиите изпревариха мъдростта, а скоростта - прозрението. И ако не възвърнем култа към красотата и мистичното познание, ще останем богати с джобовете, но бедни с вечността. Културата е онзи тайнствен олтар, върху който човечеството полага жертвата на своето време. Когато олтарът се запраши, боговете на вдъхновението замълчават и тогава човек започва да чува само ехото на собствената си празнота. Икономическите сривове са само симптоми на духовната амнезия, в която сме се съгласили да живеем. Истинската ни криза е в това, че сме заменили пророческия зов на изкуството с комфорта на посредствеността. Ала във всяка бездна има утроба - и може би именно тази културна тъмнина ще роди нова светлина, по-дълбока, по-мистична, по-човешка.
Какво мислите за културата на дигитална видимост - Instagram, TikTok, YouTube? Бихте ли се включили в такъв формат, ако това е каналът към публиката?
Кристина: Жалко, досадно и безсмислено, но всички се кланят на цифрите, сякаш това е изкуство. Да се включа ли? За да видя как Eкзистенцията ми се превръща в мем и
лайковете ми стават новите ритуали. Да, артистът в дигиталната ера е просто цирков палячо, танцуващ за аплодисментите на анонимни. Всеки негов жест е театър на Отчаянието, всяка усмивка - Маска над празната му душа. Крипто-привидения и Ai такива…
Константин: Грандиозната сцена на YouTube е храм и съкровищница едновременно, каквато човечеството никога преди не е имало възможност да посети. Стига да има желание, стоицизъм и вдъхновение, дори най-низвергнатият и онеправдан човек може да се изкачи до висините на знанието и духовното прозрение, където преди платформите достъп имаха само избрани мистици. Instagram е красиво огледало на суетата - отблясъци, които съблазняват сетивата, но често скриват празнотата отвътре. TikTok е апокалиптична пустош, където мисълта изгаря за миг, а духът се задушава в краткотрайни сензации. Аз бих се включил само там, където истинското слово е способно да разруши алгоритъма и да пробуди съзнанието, защото дигиталният свят може да бъде храм на просветлението или капан на заблудата, и единствено Поетът-Зрител знае къде преминава границата.
Разбрах, че подготвяте нов роман. Издайте ни малко повече за него…
Константин: "Божиите шахти" е несъмнено капиталният творчески труд в живота ми. Създаването му ми е коствало десет изпълнени с изследвания на мистериите години. Със сигурност разказваната в него история ще е последната за мен, чието действие се развива в София, и отразява реално нейните потайности, ъндърграунда ѝ, и трудно достъпните ѝ центрове на окултизма и сектантството. Фабулата на романа отразява абсолютно реални събития и персонажи от щателно скривания от властите и обществото подземен живот на града - едно мащабно многопластово приватно разследване на добре изстинали досиета, дамгосани от конюнктурата с гилотината на дискриминацията и егоизтичната комплицираност. Страховете и съмнителните морални устои на българските издатели, намиращи се в постоянна естетико-философска и финансова криза, по най-естествения магически начин ме отведоха до лоното на Фондация "Творческо спасение", създадена от Кристина Вампила като спасителен пристан за всички авангардни, трудно разбирани и анатемосвани от слепците творци на словото.
С какво този роман е различен от предишните ви?
Константин: Главният герой в този роман, еманация на самата различност, е частният детектив Туман Мета, изправен пред случай, възложен му колкото от Реалността, толкова и от Имагинерността - от духовния свят, Отвъдното и самата Вселена на изкуството и философията. Това е мисия, за чиято мистерия той се е подготвял неосъзнато през целия си живот. В тази история героите - главни и второстепенни - не са просто търсачи на истини или свидетели на лични и обществени трансформации. Те са самите архитекти на Промяната. Те не наблюдават метаморфозата - те я въплъщават, превръщайки се в нейни медиуми. В основата на повествованието лежи една почти забранена истина - подмолната сакрална сила на малцинствата и на най-древните, но най-неразбрани организми на Земята - гъбите, плесените, микродуховете на разлагането и възраждането. Този невидим свят не просто съществува - той управлява пулса на реалността, пренаписва невидимо паметта на материята, мислите и дори мечтите ни. Гъбите – тези изначални алхимици на битието - преплитат световете чрез своите микроскопични нишки, които са и нервната система на планетата, а може би и на самата Душа. Тяхната мрежа от спори и хифи е като език на Отвъдното, през който невидими същности - онези "микродухове", древни като хаоса и мъдри като тлението - шепнат закони, които управляват дишането на световете. Обществото обаче винаги е стояло с гръб към тяхната тишина. То не желае да чуе пулса на Невидимото. Но въздухът, който всички дишаме, вече е наситен с техните магически спори - с Прахта на Незнанието, която прониква във всеки от нас и ни прави съучастници в най-великото престъпление, наречено Живот.
Какво трябва да бъде спасявано и от кого в литературната джунгла на България? Какви са целите и средствата на основаната от вас фондация, Кристина?
Кристина: Създадох Фондация "Творческо спасение" и като основателка се посветих на подпомагането на български творци, писатели и автори, които са авангардни и нестандартни за България. Това е идея с голям потенциал и значимост. Една действаща благотворителна фондация може да запълни важна празнина в културната екосистема на страната, като предостави платформа за творчески израз и подкрепа на таланти, които не намират място в традиционните издателски канали. Фондация "Творческо спасение" има за цел да стимулира развитието на различни литературни жанрове и стилове, които не са достатъчно представени в основните издателства. Тя насърчава културното разнообразие и свободата на творческия израз, като подкрепя автори с различен поглед и оригинален почерк. Фондацията служи като платформа за нови таланти и трамплин за млади и неутвърдени автори, предоставяйки им възможност да публикуват и популяризират своите произведения. Чрез подкрепа на писатели с уникални и автентични гласове организацията допринася за съхранението и развитието на българското културно наследство. Особено внимание се отделя на образователните инициативи - организиране на работилници, семинари и курсове за писатели и читатели, които насърчават
литературното творчество, критическото мислене и обмена на идеи. Фондацията се стреми да изгради общност от читатели, писатели и културни дейци, които да подкрепят и популяризират нейните инициативи. В партньорство с Константин и други съмишленици тя ще промотира книги и автори чрез социалните медии, литературни събития и сътрудничества с различни организации с цел по-широко разпространение и популяризация на творчеството на българските писатели. В заключение, Фондация "Творческо спасение" има потенциала да изиграе ключова роля в развитието на българската литература, като предоставя възможности на автори, които се намират извън основния литературен поток, и допринася за обогатяването на културния живот в страната.
А в модата? Какво се промени за вас и остана ли място за човешкия фактор или вече всичко е във властта на постоянно самообновяващите се технологии?
Кристина: Модата, казват, е огледало на времето, но днес това огледало е криво дигитално, филтрирано и с алгоритъм, който решава кое е красиво, преди окото изобщо да мигне. Промени се всичко - от платовете до посланията. Някога модата беше ритуал, изкуство на детайла, акт на идентичност. Днес е скорост, съдържание за скрол, лайвстрийм от гардероба. Колекциите се сменят по-бързо от емоциите в TikTok. Виждам повече аутфити, отколкото идеи. И все пак… човешкият фактор остава онази последна нишка, която машината не може да копира. Алгоритъмът може да изчисли „тенденция“, но не и трепета, с който една жена облича рокля, за да изрази себе си, а не системата. Изкуственият интелект може да създаде модел, но не и душа. Истинската мода винаги ще зависи от човека, не от кода. Защото стилът не се програмира, той се изживява. А може би именно в това се крие бъдещето: в ръцете, които още могат да чувстват плата, и в сърцата, които не са заменени от процесор.
Константин: Катастрофално трансмутиралата природа и физиономия на модата вече отдавна е катапултирана насред културния екран на ужаса - един хибриден спектакъл на фрик-религията и дигиталния нарцисизъм. Модата престана да бъде огледало на епохите; тя се превърна в алхимична лаборатория на безумието, където човешкото лице се разтваря в синтетични алгоритми и пикселни визии, а понятието за вкус се замени с понятието за вирусност. Да, винаги може да се създаде нещо ново - по-сложно, по-дълбоко, дори по-красиво от създаденото в миналото, но хората, способни да платят цената на тази красота, вече се броят на пръсти. Защото тя не се измерва в злато или
лайкове, а в готовността да изгориш собствената си маска. Днешното тържество на евтините проекции не е драма - то е симптом на духовна ентропия, в която илюзията се храни от самата себе си. Но истинският разпад не се крие в технологиите. Истински порочното е престарелият модел на образование, особено в сферата на визуалните изкуства - там, където академизмът отдавна е превърнал творчеството в занаят на покорството. А там, където вече няма място за човека, остават само плашилата на
чудовищните сламени шарлатани - самопровъзгласилите се жреци на кичозното, последните паразити, които смучат от призрака на истинското изкуство. Те не творят - те канибализират идеята за Творец.
Вие често говорехте за изчезването на духовността в България. Как изглежда българският дух днес, през 2025 г.?
Кристина: Комерсиализацията и глобализацията промениха културния пейзаж - масова култура и икономически интереси често заглушават автентичните, малки творчески гласове. Социални и институционални трудности - недостиг на финансиране за култура, проблеми с образованието и медиите, създават усещане за "изгубеност". Емиграция на таланти - много български артисти и учени търсят среда извън страната, което също влияе на усещането за духовна загуба. Но "изчезване" е относително. Духът не е невидим, просто се проявява в по-малки, авангардни, често непублични форми. Той е в малките издателства, в независимите театрални постановки, в литературата, която се пише в стаи без светлини и без публика. Духът на България през 2025 г. не е изчезнал, но е скрит, оцелял в нишови пространства, в независимите артисти и културни ентусиасти. Преходът го е променил, поставил го е под натиск, но все още пулсира - тихо, крехко, но реално. Проекти като "Творческо спасение" показват, че има желание да се подкрепят гласовете, които не намират място в масовите канали.
Константин: Българският дух днес е като разпятие без гвоздеи - стои сам, увиснал между миналото и безразличието, неподдържан от нищо освен от онези, които още вярват в смисъла на страданието. Отдавна не го намираме в трибуните, нито в институциите, а в безмълвието на твореца, който пише въпреки глада, въпреки мълчанието на света. Народът ни се движи по ръба между цинизма и прозрението - ослепял за духа, но все още пазещ го в подсъзнателен, почти езически ужас от безсмислието. Истинският български дух не умира - той само сменя телата, за да продължи битката си за смисъл в нови, по-мълчаливи форми. А в нощите, когато тишината изгаря по-силно от огъня, той се връща - не като утеха, а като болест, която само посветените могат да понесат. И тогава разбираме, че не ние пазим духа, а той нас, като луд бог, който обича своите еретици повече от своите светци.
Гледате ли риалити предавания и какво мислите за тях?
Кристина: За мен това е просто загуба на време и пропуснати възможности, защото докато гледаш чуждия живот през ключалката, твоят собствен изтича в реално време и нищо не се случва… Тези предавания учат на „ценности“: завист, хитрост, агресия, лицемерие. Те показват човешкото в най-грубата му форма, опаковано в ефектна графика и епични музикални паузи. Всеки поглед към камерата е урок по самореклама, всеки конфликт - ритуал на масовата жажда за развлечения. Етикетът „реалност“ тук е просто шапка. Ние не наблюдаваме живота, ние наблюдаваме конструирана драматургия, сценарий с хора, които се преструват, че не са сценарий. В този цирк на телевизионния хедонизъм, критичното мислене се подиграва на зрителя, а зрителят аплодира своето собствено потъване в посредствеността. Целият цинизъм в това е, че докато хората се смеят или гледат с удивление, те самите стават зрители на собствената си масова деградация и с всеки епизод се превръщат в съучастници на собственото си културно падение…
Константин: Рискът да прекарам двадесет и пет години в кухнята на шоубизнеса – направо в самата месомелачка на илюзиите – ми даде привилегията и проклятието да познавам лично повечето режисьори, сценаристи, сценографи и техните подопечни. От тази близост не почерпих възхищение, а дълбока горест и съжаление – заради пословичното нищетно ниво на техния „продукт“. Навсякъде цареше една и съща естетика на недоимъка - оправдания, липса на финанси, постоянен живот на ръба на фалита. И това отчаяние, пропито от леност и посредственост, естествено, се отразяваше и в самите творби: филми, постановки, реалити формати, всичко - в едно и също безсветие. Лошо осветление, звук като от подземие, сценография, съставена от прах и безвкусица; идеи, протрити до прозрачност… Това не е култура, това е театър на бездушието. Ако някой от съвременните актьори трябваше да изиграе дори един от моите литературни персонажи, резултатът би бил катастрофален. Такъв актьор просто не съществува - нито сред живите, нито сред мъртвите. Риалити форматите са черешката върху чудовищно грозната и отровна торта - хранителната среда на Паразита на Профанизма. В тях човешкото е сведено до циркова единица, до разложено зрелище, в което съзнанието се самоизяжда за рейтинг. И все пак, в името на Истината, признавам: понякога гледам някои от тези риалити предавания - не за удоволствие, а като анатом, който изследва трупа на културата. Гледам ги, за да затвърдя и оправдая отвращението си не от човека, а от човечеството - от тълпата, която с апетит консумира собственото си падение.
Представяте ли си някога да участвате в подобен формат - и ако да, в кой?
Кристина: НЕ! Категорично Не. За мен е загуба на ценно време и самоличност. Деперсонификация. Не искам да бъда част от банда убийци, събрана като в извратен реприз на роман от Агата Кристи, готови за ритуално убийство на културата.
Константин: Не бих жертвал повече от времето си за чуждите полюции…Видял съм ужасно много звезди, пропадащи и гаснещи в бездната, за да не уважавам повече от всичко мрака, хармонията и тишината…Тази троица ми е много по-интересна от порочно ясното, истерията на егото и бъбривостта на простотата. Не бих приел подобна покана, защото да се изложа пред очите на света, би било все едно да покажа олтара си на пазара. Ако някога се появя в такъв формат, това би било не риалити, а "метареалност" - ритуал на духа, където камерата не снима, а прозира. Истинското участие е вътрешно - във великото риалити на Съзнанието, където Бог е зрителят и актьорът едновременно. Както казва Хераклит: "Характерът на човека е неговият демон. Затова бих участвал само там, където демоничната искра на духа се разгръща в светлина - пред очите на Вечността, не на публиката".
Ако можехте да изпратите едно писмо до всички звезди у нас, какво би пишело в него?
Кристина: Отворено писмо до българските звезди:
Скъпи инфлуенсъри на вечността, вие светите с батерии и угасвате при изгрев. Блясък без смисъл, кадър без душа. Някога звездите пееха, пишеха, вдъхновяваха. Днес продават чай за "детокс" и код за отстъпка. Музата ви е спонсор, а сцената - сторита с филтър. Вашата публика не слуша - скролва. Вашите думи не значат - мигат. И все пак сте богове - на празното, в храм, построен от лайкове и силикон. Не ви мразим, просто ни е жал - че талантът вече не струва, когато шумът е по-гласен от песента. Светете си, но не забравяйте: истинските звезди не търсят прожектор - те горят отвътре.
Константин: На никого, изпълзял от тъмните каверни на егото и комплексите, няма смисъл да се пише писмо - всички, заслепени, отдавна са се хвърлили в пламъците на
собствената си светлина. Но там, зад нея, отвъд адския механизъм на славата, няма нищо друго освен познатия мрак: страхове, съмнения, несигурност, егоцентризъм - капан след капан, човек след човек, океан от изгубени души. Всички ние вървим по един и същи път - многообразен, пищен, понякога досаден и страшен, но винаги отвеждащ ни до едно и също място - Смъртта. Багажериите на фараоните все още са в пирамидите им или по музеите - свидетелства за безсмислената надежда да пренесем величието отвъд. Ала докато дишаме, дори един искрен жест, едно добро слово, са по-силни от всички пирамиди, защото само светлината, която не изгаря, може да спаси.
Методи ТОДОРОВ
