На 21 ноември православната църква чества празника Въведение Богородично – Деня на християнското семейство и младеж. По този повод „Актуален глас“ публикува един разказ на Първан Милчев, посветен на семейство Ангелушеви, което по-старите годечани познават.
В навечерието на новата учебна година – 14 септември, след обяд, 2021 г., със съпругата ми Василка Милчева почетени с голямо внимание от сем. Вергиния и Георги Ангелушови и техния син Юлик Ангелушев. Разположихме се на масата, под натежалата от грозде лоза, и проведохме приятелски разговор. Кои са моите гости ли искате да разберете, драги съграждани? Сигурен съм, че хората от моята възраст ги познават много добре, но младите не ги знаят.
Георги Ангелушев, 95-годишен, беше години наред следовател към МВР – град Годеч. Съпругата му Вергиния Ангелушева, 85-годишна, беше медицинска сестра в Районната болница – град Годеч. Синът им Юлик Ангелушев е мой ученик в гимназията през 70-те години на миналия век.
Тих, скромен, ученолюбив, внимателен по характер беше синът им Юлик. Предразположен към точните науки, физика и математика, той обичаше и литературата. Юлик силно желаеше да общува с мене в свободното време, когато бях дежурен на третия етаж, дето се намираше и неговата класна стая. Подадох ръка на този внимателен и много интелигентен ученик, който притежаваше и силно чувство за лек и безобиден хумор. С една дума, сприятелихме се, доколкото позволява дистанцията учител – ученик. И двамата го разбирахме това изискване и не си пречехме в работата си. С Юлик имаме много интересен спомен от една екскурзия с неговия клас до Киев, Москва, Ленинград и Минск през далечната 1974 г. Фотографирали сме се с него пред паметника на Петър I в Ленинград. Пътувахме с Юлик и неговия съученик Румен до град Пушкино, където се намира лицеят, в който е учил Пушкин. Разгледахме го с голям интерес лицея, превърнат вече в музей, където се стичат като на панаир много хора. Там научихме, че учителят по математика нарочно оставял Пушкин сам на последния чин, за да си пише своите стихове, ако го навести вдъхновението. На връщане се отбихме в царския дворец Павловск, разположен близо до гарата на градчето Павловск.
Вълнуващи и днес са впечатленията от мемоарния комплекс в Хатин. Тук учители и ученици стъпвахме като по жарава и затвърдихме за сетен път отрицателното си отношение към войната, изравнила малкото белоруско селце Хатин и днес си остава изпит за проверка на състоянието на човешката съвест. Връх на възхищението на всички екскурзианти от силата на изкуството беше Бородинската панорама в Москва.
Юлик завърши и стана учител по физика, но нещо силно го теглеше да се върне в родния си Благоевград. Споразумяват се членовете на семейството да продадат вилата си в кв. „Додовица“ и да се завърнат в родния край. В Благоевград обаче отчуждават къщата им с дворното място и са принудени да се установят в близкото село Рилци, където си построяват и собствен дом с разкошен двор.
След тези митарства на семейство Ангелушеви връзките ни с Юлик не прекъсват. Напоследък той започва да идва с майка си, в навечерието на новата учебна година, за да види какво прави неговият любим учител по литература.
Тази година семейство Ангелушеви ни изненада. Наш любим гост беше и старейшината – Георги Ангелушев, човек с много свеж и бистър ум и с голяма дарба на разказвач. Онова, което ни трогна с моята съпруга, e дълбоката изповед на следователя Георги Ангелушев. Като убедителна пледоария прозвучаха неговите думи:
„Призванието на хората е не само да се трудят на мирното поле, но и да се обичат помежду си в тесния и широк смисъл на тази дума. Ние с моята съпруга Вергиния изпълняваме с достойнство това изискване, без да ни е проповядвано от някого. Просто допаднахме си като семейна двойка, надпреварваме се и днес да си правим взаимни отстъпки, за да има хармония в семейството! Аз натрупах голям жизнен опит и с готовност се отзовах на силното желание на сина ни Юлик да ги придружи с майка му до град Годеч, за да посети отново своя любим учител, с когото ми е приятно да разговарям и аз като баща на неговия ученик. Благодаря на домакините, за голямото внимание, с което ни удостоиха. Склонен съм да вярвам много на първомайстора на късия разказ, Йовков, че обичта между хората наистина ще спаси света.“
Първан МИЛЧЕВ