Публикуваме разказа „Глухарче“ на Симеон Симеонов, ученик в единадесети клас, участвал в литературния конкурс „Аз и Годеч“, който Община Годеч организира по случай празника на града.
Отказваш да принадлежиш на големия град. Късаш неговите окови и се връщаш в малкото си градче. Вече си в претъпканата маршрутка с куфар, пълен с мисли и терзания, и чак когато наближаваш табелата в началото на Годеч, се освобождаваш от ненужния багаж.
Последна спирка. Слизаш.
Осъзнаваш, че всичко е на мястото си, но като че ли ти не си. Около теб минават хора, поздравяват те. Всеки бърза към своите задачи, воден от потока на ежедневието. Въздъхваш тежко, изваждаш острието на мислите си, действие, което си отлагал от много отдавна, и отрязваш времевата линия, застопорявайки момента…
Сега тишината обгръща града. За Годеч това не е нещо необичайно. Съзираш неподвижното състояние на всеки твой съгражданин около теб. Вятърният оркестър не свири, детските крясъци отсъстват от музикалната гама в центъра. Въпреки че си сам в един заключен миг, се отправяш към място, където само самотата може да те изпълни.
Вървиш по зелените проходи в гората. Римският път. Мислено се пренасяш хиляда години назад.
Всяка пътека е история. Всяка една кална диря е следа от живот, от нечий спомен, от заровено стълкновение. Ненагледна пролет е. Променлив сезон – с нрав като на дете – ту се сърди и черни облаци съпътстват неговото настроение, ту се смее гръмогласно, приветствайки синята шир около себе си.
И ето ти вече се изкачваш нагоре. Забравяш отъпканите пътища, за теб те не представляват интерес. Избираш да оставиш свой белег на тази земя, който дори и за миг от вечността да свидетелства за твоето съществуване. Тревите те заобикалят, зелените вълни на горското море започват да те дърпат към дъното си и ти потъваш. Стискаш въздуха в гърдите си. Дробовете ти се късат, освобождавайки последния ти дъх. И на горското дъно започваш да дишаш. Наречи го хриле или способност, която само дървените водорасли са ти дали, но разбираш, че не си дишал така истински,както сега. Скованите ти ръце докосват с трепет всяко дърво, опознават белезите му, поглъщат същността му.
Оглеждаш се наоколо. И си сам, и не си. Отприщил си сила, расла с години вътре в теб, и сега усещаш живота като твоя изгубена-намерена част…
Чуваш ударите на кълвача, на които не си обръщал внимание. Песента на вятъра, която гърми в съзнанието ти. Долавяш и радостни детски писъци.
В този момент времето се възстановява. Реката пак тече, забързаните стъпки отново отекват в пространството, колите префучават по прашните улици на града.
До краката ти се е сгушило глухарче. Дете на природата, живеещо с надежда за промяна. Твоят символ. Със сетни сили то се съревновава с вятъра, който иска да го изтръгне от сигурността, да го заведе на места, непознати за него. Борба, продължила векове. Глухарчето те моли за помощ. Откъсваш го и то ти открива своята истина: „Според една древнотракийска легенда душата на мъртвия се преражда на мястото, на което умиращият духне глухарче с последния си дъх.“
И поемаш дълбоко въздух, оголвайки същността на крехкото растение. Не е последното ти дихание и ти добре го знаеш.
Защо го духна тогава? За да останеш в този град и в следващия ти живот? Или като капаро за друго бъдещо съществуване?
Тези мисли разкъсват кожата ти и проникват дълбоко в тебе. Припомнят ти, че си част от Годеч и всеки камък поне веднъж е разказал твоята история през своето скалисто битие. Ти си дете на града, което още с раждането си са коронясали като негов наследник. Ще се откажеш ли от своята титла? Или предпочиташ да захвърлиш венеца от годечки глухарчета, за да поставиш на мястото му софийски тръни?!
Сега тичаш из гората в търсене на ново глухарче.На нова надежда. Твоят символ на устойчивата промяна. И плуваш из горските дебри и летиш над тях. Но не съумяваш да намериш своя блян.
Разочарованоткъсваш себе си от зелената морска шир и се потапяш в живеца на града… Когато излизаш от гората вятърът продължава да те блъска безмилостно. Опитва се да те отклони от пътя, да те заведе на места, непознат за теб. Защото това е неговата цел. Защото така прави с годечките глухарчета.
Но в търсенето им явно си забравил, че ти самият си се видоизменил в глухарче. Дете на природата, живеещо с надежда за промяна. Твоят град е вятърът, който постоянно те разлюлява през годините.
И само той може да те превърне в глухарче, заклещено във времето. До следващия ти последен дъх.
Симеон Симеонов