Споменът на годечанина Асен Кайтин за една случайна среща с Никола Вапцаров изплува от архивите.

Разказът е записан от Елена Рангелова и днес го публикуваме, за да припомним непознати моменти от престоя на поета в Годеч.

Първата ми среща с Вапцаров стана случайно. Стоях до полицейското управление, когато спря стар частен автомобил и от него слезе висок, много слаб млад човек. Беше около 18 часа. Помислих си, че може би е интерниран и зачаках. След половин час той излезе от полицейското и аз го заговорих, като му казах, че в Годеч няма нищо страшно. "Е, какво страшно може да има?", отвърна ми той. Казах му, че работя в Перковата работилница. "Ще се видим", кимна ми и отмина.

След няколко дни дойде в работилницата. Оказа се, че разбира от машини и техника. Постепенно се сприятелихме и тримата заедно с Милуш Пейчев излизахме било да вечеряме някъде, било да се къпем в реката. Направи ми впечатление, че Вапцаров изобщо не пие. Призна ми, че в началото ме взел за провокатор, но после ми имаше доверие. Разбира се, не толкова, че да ме посвещава в своята конспиративна дейност. Подробности за това научихме едва след смъртта му. Каза само, че е поет и комунист. Понякога казваше: "Как ви се струва това?" и започваше да рецитира. Аз не разбирах от поезия и в началото не реагирах, но после започнах да споря с него, от което той беше много доволен. Подари ми малка книжка със стихове и кратко посвещение, от което помня само изречението "Сега часът е 11.". Пазих я дълги години, но децата я загубиха някъде.

Тъй като неговото пребиваване в Годеч съвпадна с обявяването на войната, разговорите ни все се въртяха около нея. Той казваше, че войната е неизбежна, а когато чух от моя „Телефункен“ за обявяването ѝ, той каза: "Съветският съюз ще победи!".

Аз съм малко буен по природа и бях набрал много яд на полицейския началник Русев. Заканвах се, че ще го пребия. Споделих това с Вапцаров и той ми се скара с думите: "А знаеш ли колко хора ще пострадат около тебе? Ленин също отрича индивидуалния терор. Пътят е да се действа организирано и да сме единни."

Веднъж каза, че има важна работа в София. Не обясни каква е тя, а и аз не попитах, но трябваше да се измисли повод. Решихме да направим приспособление за затваряне на буркани в тогавашното земеделско училище. За това беше необходима една част, която Вапцаров трябваше да донесе от София. Заедно с директора на училището Найден Дончев, който беше комунист, отидохме при началника Русев. Той разреши на Вапцаров да отсъства един ден. Намерихме камион да го закара до София. Когато се върна каза: "Свършихме хубава работа." Само толкова.

Говореше малко и мереше думите си. Избягваше да влиза в спор и никога не отиваше докрай. Сега си давам сметка колко трудно му е било и в същото време колко правилно и разумно е постъпвал.