Кои са пазителите на словото в Годеч?

24 май. Ден на българската просвета и култура. И слагаме точка.

Съ(временната) култура на българина е променлива величина с устрем да бъде константа. При някои тя се застопорява там, където започват телевизионните предавания с лайф мотиви, и приключва малко над тях. При други обаче тази невидима линия се извисява нагоре – докосва се до качествена литература, преминава през редовете на театрите и завършва полета си спокойно върху празния лист. Там тази култура изтърпява болезнената си метаморфоза и се превръща в слово.

Годеч е малко градче, което все още живее през думите. И чрез моите мимолетни наблюдения реших да се срещна с жители на града, които творят и живеят в сферата на словото. И да ги свържа всички тях с един въпрос.

Блага Димитрова, невероятен писател и силен борец за истинна просвета, отправя своята анкета към обществото на България с въпроса си: „Какво цените най-много в живота?“

Ще взема този въпрос и ще го преструктурирам, отхвърляйки и добавяйки от себе си. Дни преди този текст да вдиша за първи път на самия празник, ще отправя едно-единствено запитване към нашите слово-граждани.

Какво цените най-много в словото?

Заставам в центъра на града и оставям думите да избират своите притежатели. Пръв на въпросителния знак откликва Любомир Григоров, ученик от 10 клас, който вече от години избира да бъде обграден от думи чрез своето дейно участие във вестник „Актуален глас“.

„Боравенето с езика е талант и богатство. И все пак не трябва да забравяме, че то е магия, която въздейства повече от всичко.“ Като единствен негативизъм на това богатство Любо сочи: „Само със слово може да раняваш и убиваш.“

Случайна среща с историка и любим преподавател Нина Каралеева доведе до нейното думо-заключение: „Словото е контактът с хората. Да създаваш емоция, да ги правиш съпричастни. То е връзка, неразрушима и силна.“ Доказателство за тази връзка откриваме и в нейните книги за родния край.

След минути вятърът ме сблъска с Габриел Георгиев – таланта му открих след негово участие в журналистически конкурс-обучение, където многократно бе удостоен с големи отличия.

„Думите са цяло изкуство. Чрез тях ние творим и изразяваме емоции, които понякога ни е трудно да покажем пред другите. Хората напоследък все повече се отклоняват от българския език, от кирилицата, защото средата около тях рефлектира силно. Но се надявам това да се промени.“

Журналистът Методи Тодоров, изчерпателен по професионално изкривяване, стисна кривата на въпросителния. „Словото трябва да е въздействено. И точно поради тази причина ценя хората, които пишат и говорят пламенно. С емоция. Толерирам и адмирирам онези проповедници на словото, които говорят автентично. Без да се притесняват от реакциите и последствията, които доста често са с негативен привкус. Трябва ни възбуда! Да ги раздразним тези сетива. Със закачливо писане и говорене.“

Центърът запустява и като че въпросът ми също. Затова обръщам знака. Едно кривоносо „не“ се промъква между словосъчетанията и обръща смисловата линия.

„Г-н Кирилов, какво най-много не цените в словото?“

Всепознатият преподавател на много поколения Методий Кирилов се замисля. „Всеки ден в нашите взаимоотношения разпъваме Словото, тъпкаме го и пак го търсим. Защото Словото – това сме самите ние, Словото – това е част от пътя, който трябва да извървим, търсейки себе си.“

До него е Антония Баева, млада възпитаничка на гимназията. С личното й творчество съм запознат от литературни конкурси, които сме организирали – нейните есета и стихове са силно впечатляващи.

„Словото може да сътвори в сърцето любов, радост и мъдрост, но също умее да вселява завист, егоизъм и зло. Това е езикът на омразата. Той трябва да бъде изкоренен, за да живеем в един по-добър и човечен свят.“

Ретроспективно се връщам към първите редове, когато описвам съвременната култура на българина и неговото залязващо чувство за принадлежност към думите, към изкуството. Радвам се, че Годеч все още пуска от корените си и някое друго слово-дете, което да буди книжовността и да я съживява. Със сигурност губя десетки имена, съграждани, които живеят с думите и чрез тях. Оставям един празен ред, който ще събере всяко пропуснато име и се извинявам за думо-пропуска.

Словото е необходимост. Словото е сила, оръжие, контакт, човешка възбуда и още стотици описателни, които могат тайно да излязат от редовете, ако достатъчно помислим за тях.

Симеон АЛЕКСАНДРОВ 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.