Няма думи, които да изразят степента на възмущение в този конкретен случай на проявено нещастие. Колко трябва да си отчаян, за да си излееш мъката, че си жив, като съсипеш боксовата круша, вместо да излееш бушуващите си демони върху самата нея, освобождавайки се с всеки следващ удар, докато не успокоиш болката, гнева, страховете, обидата, вината, комплексите…
Колкото и да изискваме от другите – държава, община, семейство, приятели, колеги, не сме ли самите ние зрели, отговорни и осъзнати, ни чака много скъсано бъдеще! Ама толкова опърпано, че най-добре да си останем в нокаут и поне да не пречим на нормалното съществуване.