На 6 октомври светът отбелязва Световния ден на хората с церебрална парализа. Ден, в който си спомняме, че зад всяка диагноза стои човешка история, изпълнена с борба, вяра и безкрайна любов. В "Актуален глас" ви разказваме за една жена, чийто живот е пример за сила, отдаденост и несломим дух - Здравка Бонева от Годеч.
Вечно усмихнатата 73-годишна годечанка вече 48 години се грижи за своя син Здравко, роден с церебрална парализа.
Историята на Здравка започва далеч - в Коми, Русия, през 1977 г. Тя тръгва на път, бременна в шестия месец, заедно със съпруга си Георги, който току-що е получил известие, че трябва да замине по договор за работа. Там вече ги очаква и сестра й Велика, заминала малко по-рано.
"Пътувахме 5000 километра с влак, аз бременна с куфари и багажи. Като пристигнахме в Коми - бели нощи, студ, нито природа, нито въздух като у нас. Не ми хареса, поседяхме 2-3 месеца и исках да си тръгвам", спомня си Здравка.
Сестра й обаче я убеждава да остане, дори я записва в местен естраден състав, защото Здравка пее от дете.
"От първи клас все съм в хорове и състави", казва тя.
Скоро идва моментът на тръгване.
"Решихме да спрем в Москва да купим подаръци и се качихме в едно такси. Шофьорът - младо момче, караше силно, изведнъж излезе един автобус от една пряка и се блъснахме. Слава Богу, минахме леко, но получих силен стрес", никога няма да забрави Здравка.
"Преспахме в Москва и на другия ден тръгнахме с влака. Почнаха едни несгоди, чувствах се зле, с нетърпение чаках да пристигнем в България, да ми олекне", връща се назад тя.
След дългото пътуване семейството се прибира първо в Темелково, родното място на съпруга й.
"На другия ден исках да отидем в Годеч - мама не знаеше, че съм се върнала. Отидох в ресторанта, тя работеше там, имаше сватба, народ много… Доближих се отзад, потупах я по рамото и тя като ме видя само дето не припадна!", през сълзи си спомня Здравка.
"Прибрахме се вкъщи и на другия ден, като преспах, ми изтекоха водите - и тогава започнаха проблемите. Веднага ме закараха в "Майчин дом", а в 1 ч. след полунощ го родих - седмаче в 5-ия ден, две кила и нещо", никога няма да забрави Здравка.
"Навън бушуваше буря, небето се раздираше от светкавици, гръмотевиците тресяха земята", спомня си тя.
Оттогава животът й е непрекъсната борба.
"Един месец лежа в кувьоз и оттогава започнаха истинските трудности. Още от малък ходеше на пръсти, не можеше да стъпва с цяло стъпало. При раждането е увреден и мозъкът", разказва Здравка.
Започват лекарски прегледи и търсене на помощ. Първата операция правят в Момин проход. След нея Здравко остава цял месец в гипс.
"Носех го все на ръце. Но после стана чудо - започна да се отпуска, да прави първите си стъпки", разказва Здравка.
След това започва рехабилитации в различни центрове за деца с увреждания. Така започва дългият път - с постоянство, болка и надежда, стъпка по стъпка.
След две операции и години рехабилитации тя никога не губи надежда. Работи на половин работен ден в бившия завод "Ком", за да може да се грижи за сина си.
"Той беше кротичък. Приготвям му обяда, отивам на работа, връщам се и пак съм до него", разказва тя.
С годините Здравко става не само неин син, но и нейна опора.
"Той сега ми дава сили и ме утешава. Говори ми умни неща и ме разчувства", разказва Здравка.
През 1982 г. Здравка ражда и второто си дете - Васил. Семейството се разраства, но трудностите не спират. Въпреки всичко тя намира сили и любов, за да се грижи и за двете си деца.
През годините тя не спира да пее, защото музиката е нейната сила, нейният начин да се справя със съдбата.
Мнозина в Годеч я познават от концертите в града.
"Моят баща ми каза преди да почине: "Няма да спираш да пееш. Ще пееш, каквото и да стане. И аз не спрях", споделя тя.
Днес смята, че вярата и песента са нейното спасение.
"Благодаря на Бог. Имам уважението и на двамата ми синове. Това е моето богатство", признава годечанката.
Здравка не се оплаква, не упреква съдбата. Тя вярва в Бог и в това, че вярата и любовта могат да излекуват всичко.
