Учудващо жалостиво се показа иначе продъненото наше българско общество по казуса с уличния търговец на чорапи Митко, който бе нападнат и бит в центъра на провъзгласения за културната столица град Пловдив.
Кадрите с агресията предизвикаха вълна от недоволство в социалните мрежи. Всичко живо се възмущава, заклеймява и отвращава, като че ли случката е нещо рядко срещано по нашите клети географски ширини.
Закъсняла гузна съвест.
Горим от омраза и агресия. Ежедневно и навсякъде. На улицата, в магазина, кафенето, дискотеката. С юмруци разрешаваме проблемите си. Това, че камери са уловили момента на кьотека на Митко, само ни илюстрира що за нещастници сме.
А колко Миткоподобни поемат юмруците на изродени кретени извън обсега на камерите и невидими места за хорските очи?
Колко млади и прилични момчета, които не пасват на бабаитството, се превръщат в бухалки на комплексирани и видимо провалени персонажи от мъжки пол, които вместо да търкат наровете на някой затвор, дирижират нощните гуляи и го раздават „кой съм аз“.
Мутреят и пробутват махленската заядливост като мъжкарство. И публиката им ръкопляска. Нищо че са неграмотни, примитивни, простодушни и разрушени душевно. Ето това е най-тежката диагноза на 21 в.
И тя ще ни довърши вкупом, докато си служим с думите като с винкели. Бием нормалните и по-слабите от нас и ги тикаме в ъгъла като мръсни чорапи.
Методи ТОДОРОВ