В Световния ден на здравния работник – 7 април, близката ни среща е с Цветана Борисова, която е сред най-авторитетните мед. сестри в града.
Цветана е от Копривщица. Мечтаела като дете да стане археолог. Инцидент обаче я отдалечава от тази представа за бъдещото й занимание. На кандидатстудентския изпит по история изкарва шестица, но така и не сбъдва желанието си заради нелеп инцидент.
Дете, което си играело с ловната пушка на баща си, неволно я прострелва в окото и така Цветана не успява да се яви на следващия изпит. Въпреки това, още докато е в болницата, майка й подава документи в Медицинския университет. Приемат я от първия път, а това всъщност се оказва резервната детска мечта. Малката Цветана неведнъж си играела на медицинска сестра. След като завършва, попада по разпределение в Годеч и работи във вътрешното отделение на местната болница, която тогава разполагала с леглова база за 100 пациенти. Няколко години работи и в детския сектор.
„Годечката болница беше с много отделения – вътрешно, АГ, хирургия, неврологичен сектор. Имаше и много лекари, всички по разпределение. Идваха и работеха по 3 години. Тука беше трамплин за София. Благодарение на доктор Контев болницата стана база към Медицинска академия по кардиология и вътрешни болести. Той подготвяше млади лекари в болницата в Годеч, те само се явяваха на изпити в Медицинска академия в София“, разказва мед. сестрата за славните години на местната болница.
През 2000 г. Цветана напуска болницата и отива в стоматологичен кабинет в поликлиниката, където работи 13 години.
През 2013 г. се присъединява към екипа на Спешна помощ в Годеч.
Два случая от дългогодишната й практика на починали млади хора си спомня с тъга и до днес. Единият случай е от работата й в болницата.
„Младо семейство, тръгнало на разходка за Петрохан, катастрофира. Докараха ги в приемния кабинет на болницата. Майката беше в кома, с множество травми по главата, по-късно почина. Никога няма да забравя детенцето й – на 3 години, което непрестанно плачеше и казваше: „Искам при мама“. Как няма да го запомниш?!“, със сълзи на очите си спомня храбрата мед. сестра.
Другият случай е от работата й в Спешна помощ.
„Транспортирахме пациент до София и на връщане, на Беледие хан, в линейката ни подадоха сигнал за дете в безсъзнание в село Комщица. Тръгнахме веднага към адреса, пътят дотам обаче е само 40 минути. Като отидохме, детенцето беше починало. Опитах се да направя всичко, което беше по силите ми, но…“, разказва Цветана.
През 2014 г. е единствената мед. сестра, която тръгва самоотвержено с линейката по адреси, за да окаже неотложна помощ. Спасила е десетки наши съграждани и именно това я удовлетворява и й дава сили на фона на тревожно растящата агресия към лекарите. Не крие разочарованието и възмущението си, че неадекватната преценка на хората лишава спешните пациенти от навременна лекарска намеса, докато ги разиграват за глупости или откровено се подиграват с екипите и напразно ги мобилизират. Работата на спешните медици е изключително отговорна и гъвкава – трябва да се действа решително, бързо и с максимална концентрация, за да са наистина в услуга на хората, но не всеки разбира това и търси сметка за дреболии, докато помощта не достига до истински нуждаещите се. Надява се това да се промени и обществото да обърне внимание на реалните проблеми в здравеопазването, което най-сетне да стане национален приоритет, както е общочовешка и неизменна ценност.
В личен план е щастлива майка на две деца, дарили я вече и с внуци. Признава, че отново и без колебание би извървяла всяка стъпка от пътя си, защото всеки е там, където би бил най-полезен и с поле за развитие.