След Мерудая другият чакан с трепет от годечани събор бил този в село Смолча. Всяко лято през юли браздата между Смолча и Сърбия се отваряла, а хората от двете страни на границата се стичали с нетърпение, за да се видят отново.
Днес селото е почти безлюдно, но в миналото е кипяло от живот и хора. По спомени на местни, в него живеели близо 500 души. Имало работа, добитък и поминък - огромна кошара с почти 4000 овце, кози, прасета, кокошки и местно ТКЗС, което хранело десетки семейства. До момента, в който историята решава друго.
След 1878 г. селото влиза в пределите на България като част от Царибродска околия. Но през 1920 г. историята нанася тежък удар - след промените след Първата световна война границата е прокарана през землището на Смолча. Ниви остават от другата страна, пътища се прекъсват, а семейства се разделят между две държави. За местните хора това не е дипломатически акт, а лична трагедия.
През средата на 50-те години и от средата на 80-те до средата на 90-те, в периодите на частично затопляне на отношенията между България и Югославия, границата край Смолча отново оживявала. Тогава започвали ежегодните събори, които събирали хора от двете страни на браздата - роднини, приятели и съседи.
До 1989 г. селото живее под строг граничен режим. До Смолча се стигало само с граничен лист, а достъпът бил внимателно контролиран. И точно затова съборът се превръщал в събитие, чакано с месеци.
Навсякъде гъмжало от хора, сергии, скари. От РПК-то в Годеч докарвали сирене и кашкавал, за които и до днес годечани си облизват пръстите. По сергиите се редели килими, кристални чаши, печки и каква ли не стока, която тогава изглеждала като истински лукс. На сцената излизали известни югославски естрадни и фолклорни изпълнители.
Още от петък към Смолча тръгвали цели семейства, разказват днес по-стари годечани. Съседните села също преливали от народ. Дворовете се превръщали в малки лагери - гости, роднини и палатки навсякъде, а всички броели часовете до събота и отварянето на границата.
На снимката: Годечани на събора в Смолча
